.jpg)
Не се плаши от локвата, душа и свят й е да те окаля! Смачканото празно тенеке вдига глъч до небесата, но е безобидно! И не, не си губи времето с хора без образ и стойност! Кой воюва с жабите! Но реши ли Дяволът да те срита, ще е с човешки крак. – (Аноним 1947)
28-30 apr. 2001
Най-детайлно разказват за жестокостите българи, оказали се по-далече от лагерите в Скравена, Белене и проч., дето в никакъв случай не са били обект на издевателства. Едва оцелели физически и душевно измъчваните до смърт, до полуда, избягват да говорят какви унижения, какъв потрес са преживели. И това е логично, защото от ужасите най се интересуват хора, които всъщност не знаят що е ужас; за тях ужасът е тръпка от холивудски екшън или повествование за жестоки мъчения, прилагани от католишката инквизиция, когато удобно изтегнат на диванчето като "заситен от обилна по селски вечеря" (ред от творба на Хасковския поет Иван Николов (1937-1991) страничен наблюдател, с вътрешно задоволство скрупульозно се удивяваш с чувството на недосегаем за Световното зло: Леле-е-е, какви гадости ставали по света!
Така, помня, баща ми хич не обичаше да го разпитвам какво е преживял на фронта; ядосан, веднъж ми се тросна: "Какво да ти разкажа?! Първата седмица в окопа от вонята на мъртъвците наоколо повръщах, залък хляб не можех да туря в уста. Касапницата ли те вълнува!" А пък се върнал от фронта край Драва с Орден за храброст ІІ степен, със сребриста лентичка, който орден се подмяташе сред разни джунджурии в шкафовете. Защо не желаеше да се покаже герой, пред сина си поне? Не искаше да си спомня.
Веднъж все пак отстъпи на ината ми. Разправи, след като пи неговия си вечерен аперитив домашна ракия, случай, когато зле ранен наш войник от ротата им, чийто вътрешности висели от разпрания му корем, как крещял, със сълзи на очи и молел приятелите си да се смилят, да го застрелят... "И какво направихте – продължих да досаждам, понеже замълча, – убихте ли го?" Само изсумтя, надигна си задника от стола, слезе в избата, където криво-ляво си бе подредил сиромашката мебелна работилничка, и работи до късно онази нощ, а масата си остана с чашата му недопита, яденето му недокоснато. Та за гласовитите лъже-мъченици говоря, които се явиха по медиите ни след Десети ноември 1989 г. между самонарекли се най-първи демократи и антикомунисти, а всъщност галеници на старата власт. Сред хора от озлобени речовити парвенюта на "демокрацията" лъщи Михаил Неделчев (1942), измислил Списък на активните борци срещу комунизма", идеален повод да се изпокарат помежду си именно нагаждачите към всяка власт.
През май 1990 г. неколцина бивши политически затворници, осъдени от предишната власт, бяха пратили послание до вестника ("Демократическо знаме"), че отказват пенсията, която правителството на Андрей Луканов (1939-1996) "великодушно" им беше отпуснало като един вид компенсация за изживяното насилие. Те не настояваха за съдебно преследване спрямо извергите. Като хора на честта, не желаеха подаяние от Партията, желаеха само имената на извергите да бъдат огласени. Народът да знае кои са.
Впрочем, ето част от адресираното до политическия печатен орган на първата у нас възстановена Демократическа партия с център Пловдив и председател преподавател от Пловдивския музикален институт доц. Илия Кожухаров, писмо от концлагеристи и политзатворници на стария режим. Поместих го на първа страница под името на вестника в брой 2. от 29 май 1990 г. под заглавието "Обръщение, подписано от жителите на Карлово Господин Тачев, Христо Велинов, Иван К. Петков, Матю Астарджиев, Матей Недялков, Минко В. Цолев, Величко Канев. Има редове, за които не е необходим коментар. Толкова са красноречиви! И рязко се различават от лъжестрадалците, които се нароиха подир "славния" Десети ноември с претенция, че са най-пострадалите демократи в Отечеството и разбира се, с претенция за привилегии. Списъци си правиха, изпокараха се кой между тях е повече страдал и може да се пребори за народна пенсия, че страдал. За сравнението, което се налага между стила на реалните и на фалшивите страдалци от старата власт и VI главно управление в Държавна сигурност, родна версия на нацисткото гестапо и Щази в ГДР, ето съществена част от писмото.
КЪМ ДЕМОКРАТИЧНАТА ОБЩЕСТВЕНОСТ В БЪЛГАРИЯ
Копие: До главния редактор на вестник "Демократическо знаме" Господа,
Управляващите комунисти от БСП изиграха последния си коронен номер. С постановление на Министерския съвет № 38 от 28 април 1990 г. ще "обезщетят" своите жертви, репресирани след Девети септември 1944 г. Какви са подбудите и каква е целта на този акт?
Не снемаме отговорността от всички онези, които продължават да са членове на БСП, както и на новопостъпилите в тази партия, и ги считаме за потенциални продължители на безчовечните й идеи. Колкото и да се стараят, че са други, те си остават пак те.
Не приветстваме онези будни съвести, които бяха в редиците на БКП, но в последните месеци напуснаха тази компрометирана партия и с душа и сърце прегърнаха идеите на демокрацията и християнския хуманизъм.
Ако трябва да се раздаде обезщетение само за материалните загуби на репресираните, КОЙ ТРЯБВА ДА ЗАПЛАТИ И ПРИ КАКВИ УСЛОВИЯ? Тези репресии не са акт на един, двама, петима. Те са дело на партията. А БКП са нейните членове. Идеологията на тази партия е градена върху насилие и безчовечност. Всеки член на БКП (БСП) е приел тази идеология и носи отговорност за осъществяването й на практика. Не може онзи, който ред години е членувал в тази партия, макар само мълчаливо да е подкрепял нейния стил, да смята сега, че е свободен от отговорност за деянията й...*
СЛЕД СВАТБАТА
У всекиго – а може и да се заблуждавам, но ми е необходима тази пищна илюзия! – у всекиго има глъбина, където е нежно, уязвимо, пулсира обич, примесена със страхове и опасения. Това е то лоното на душата. Усилията на всякакъв род докосвания са прицелени точно към това най-съкровено кътче; то е капризно, своенравно, не се поддава на логически средства за всякакъв вид користна манипулация и страстно се съпротивява на всяка абстрактно права логическа линия, преди да го стигнешо, има движещи се пясъци, мочурища, пустини от самота и печал, някога – предизвикателно настръхнали телени заграждения.
Седнал съм покрай маса, отрупана с ястия и напитки, до Христо, брат на приятеля от ранното ми юношество Тодор Ряпов. Ицо е година преди нас роден и разменяме фрази, изпразнени от кой знае какво съдържание. То е като ритуал: тъй че не думите имат смисъл, а общото послание зад тях че нямаме нищо против един друг, приемаме се каквито сме, ще поседим, ще погледаме сватбеното празненство (жени се по-малкият син на приятеля Ряпов). Ресторантът е "Ловна среща" – отсам пловдивската Гребна база: чудесно обзаведен, уютен, изискан ресторант, пращи по шевовете от мила родна суета да се покажем и ние – в официални одежди, дамски тоалети, бижута, фантастични дамски прически, изрисувани приповдигнати вежди, учтиви изражения, глъч, отмерени жестове, приветливи погледи, горещи ръкостискания, гръмка музика.
Всеки от нас е дошъл да засвидетелства уважение, да се покаже откъм възможно най-представителната, най-добрата си страна. Ще се гледаме, ще побъбрим, ще се повеселим и... фактически нищо няма да си кажем.Наоколо, освен нас двамата с нахакания Ицо (1946), тук са съпругата му, гримирана, ондулирана, с леко повяхнало личице, най-малкият и дяволит от тримата братя Ряпови – Никола (Колю Кикешката), който сегиз-тогиз юнашки ми намига откъм отсрещния ъгъл на масата; тук е и неговата (на Колю) съпруга – оперена, попрезряла булка; тук е и Анастасия, сестра им на тримата братя. Сийка е с четири израснали вече деца (тях ги няма тук), седи си кротко и полекичка, струва ми се – от неудобство, се усмихва на света; в свенливата й усмивка откривам как трудно, но и с какво смирение носи товара на вдовишката си участ. Съпругът почина май от препиване.
МОЕТО МОМИЧЕ
И внезапно си помислих за моята мила потомствена аристократка Re., слязох при жигулата, паркирана пред ресторанта, измъкнах от багажника подаръка, върнах се и ето ме, значи, седя си, кипря се... Побутнах Ицо по рамото: "Имам бойна задача за теб!" – смигваме си. "Ей този порцеланов супник, тези битови грънци са, нали знаеш!" – Крадешком, да не ме усетят другите сватбари, бързичко се изнизах.
В колата, на път към дома си, в квартала зад най-занемареното циганско гето в Европа, реших, че съм щастлив с дяволитото, проклето и страстно, с остър нрав огън-момиче.
Не съжалявам. Ресторантът беше изпълен с народ; и гледах гостите как играят роля на самоуверени млади мъже и предизвикателни с прелестите си млади госпожици и съпруги, а възрастните... о, възрастните, те съвсем не ме интересуваха; какво ли бихме си рекли с възрастния в тази изкусно приповдигната ситуация! – любезности, реверанси, куртоазия и... толкова.Леле, как скучно, колко кухо, пусто изведнъж ми се стори това и весело, и шумно празнично стълпотворение!
Когато излязох изпод душа, изсуших се надве-натри и освежен, едва ли не чисто нов, буквално казано: като новороден, с лъвски скок се пъхнах в леглото, и тъкмо в този миг от вечността зазвъня домашният ми телефон. Обаждаше се лъчезарната Re. да ми дръпне юздите, да ми се скара гневна как тъй й се губя последните няколко денонощия, що не й се обаждам! Ето нещо, което силно ме интересува, рекох си, вече в просъница.
Меди, съпруга на приятеля от детство инж. Тодор Ряпов, е наполовина с еврейска кръв по ген от баща си Бенцион. Бенцион бе завършен самотник, доколкото го познавах, отиде си от този наш наивен, шарен свят преди 16-17 години, еврейски черти носят и двамата му внука от Меди: по-големият Янко и Венцислав. Венцо е слънчевият от двамата сина Ряпови. Напомня ми графичния лик на австрийския евреин Франц Кафка от корица на наше издание на сборника писма под наслова "Роден съм да живея в самота", доктор по стоматология, 25-годишен, възпитаник на пловдивската елитна математическа гимназия, с чувство за хумор, което ще рече: естествен. За разлика от по-големия брат, когото подозирам, подтиска вътрешен свой някакъв комплекс чрез демонстрации на всезнайство и самолюбие.Като че няма връзка между Венцо и Кафка, който занимава напоследък съзнанието ми, освен външна прилика. Авторът на графичния портрет е предал излъчването от личността на гениалния евреин. Но има и нещо, което ми говори за шанса светът да разполага чрез евреите със сюжети, съхранени и пренесени до нас от Петокнижието (индийската Панчатантра) чрез Библията.
В тези усилни за моето поколение българи години, когато преживяваме сгромолясването на купища химери, когато все по-голямо множество уста хленчат, вайкат се и кълнат, че сме били изгубили смисъла на собствения си живот и загиваме, че сме обречени като нация, направо нямало смисъл да се живее по-нататък, та в тези лицемерни и подли времена на крещящо отродничество, мисля си, Случаят Кафка е предупреждение какво може да сполети човек, когато изгуби Вяра и Надежда, че да успява да преодолява потреса си от разгромената по план отвън ценностна система в България.
Слушам с едва затаена неприязън бъбривия оплаквач. Защото колкото и вярно да говори, посяга все към онази важна част от душата, която при никакви обстоятелства не бива да коленичи, да се снишава или да пълзи. Случайно ли кръстих щерките Вера и Надя; Вяра и Надежда са ми жизнено необходими, да не започна да се чувствам кал, тлен, обречена да изчезне без следа в небитието.
Нормално, докторрре! – отговаряше в изнемога, събрал последните си съпротивителни сили, баща ми. Това, което ни се случва, се е случвало и на други преди нас; нормално е от време на време разрушителната Злост да надделява. Нима това изчерпва всичко, което има да сторим в живота?
Ето пасаж от писмо на 21-годишния Франц Кафка, определящ ролята на книгата, т.е. на обмисленото слово, в такива именно трудни периоди...
"Добре е, когато в съвестта зейват дълбоки рани: защото така тя става чувствителна към всяко докосване. Изобщо мисля, че човек би трябвало да чете само такива книги, които хапят и бодат. Ако книгата, която четем, не ни събужда като удар с пестник по главата, за какво да я четем? За да ни направи щастливи (...)?! Господи, та ние бихме могли да сме щастливи и ако нямахме книги, а такива книги – които да ни ощастливяват, би могли в краен случай и сами да си ги напишем. Ние обаче имаме нужда от книги, които да ни въздействат подобно на нещастие, от което много боли, като смъртта на някой, когото сме обичали повече от себе си, като прокуждане вдън горите, далеч от всички хора, като самоубийство; книгата трябва да бъде брадва за заледеното море вътре в нас."
Ако не пробужда, ако не вдига на всеоръжие съвестта и достойнството ни, какъв смисъл да ни се случва, да ни се струпва върху кратуните ни толкова наглост и лицемерие в днешна България! Нищо не иде случайно в живота на нацията. Достатъчно дълго сме си поживели глухи и слепи като нация, значи, дошло е времето да преоценим преди всичко своето място в собствения си единствен и уникален личен живот.
Четох преди час-два гробищната статия на пловдивския бележит автор на криминалета Марин Халачев (1933-2005), известен писател-белетрист (статията е печатана в един от последните броеве на снобското вестниче "Български писател"), гърмяха там срещу мен апокалиптичните прогнози: "Обречени сме да загинем. България ще изчезне от света... Да помислим, значи, кому да завещаем поне спомените си от миналото на този народ, историческите ни паметници". И пр., и пр. все същият запев на плачливо отчаяние. Питам, на масата в кафенето е Емил Калъчев (1932-2013): "Как с такива мисли в ума да уча учениците си на чест, родолюбие, достойнство! Мекеретата на всяка власт дебнат отвсякъде". Те управляват България".
Страшно е не когато врагът е многочислен и те побеждава, страшно е, когато коленичим и сами сме се предали. Този образ – нещастният Марин Халачев, ужасно го боли, а не мога да му съчувствам. Такъв отчайващ вид предателство, струва ми се, е най-опасният, понеже оттук нататък почват тарикатлъците, цинизмът, спасяването поединично, т.е. посята е Раковата клетка, която – превърне ли се в метастаза, в състояние е действително да ни погуби като нация и държава. Такива са, предполагам, плановете.
Знам: когато организмът престане да се съпротивява, престане да си повишава температурата, когато престанат гърчовете, световъртежът, трескавото бълнуване и мятане когато престанат у нас, тогава настъпва затишие: огънят спада, съзнанието се изключва, болният престава да се измъчва, лежи си кротък, притихнал, полека гаснещ вкочаняващ се труп. Защо тъй лесно ние, българите, сами се отписваме! Това отчаяние ли е!
Завчера, докато танцуваха някакъв специално обявен за родителите на младоженците танц, докато обикаляха в кръг по дансинга на втория етаж в луксозния ресторант под греещите насреща им прожектори, както и под възторжени погледи на празничната публика ("публика" пиша в условен смисъл, разбира се – защото, строго погледнато, всички бяхме и актьори, и публика едновременно). Та като гледах как приятелят Тодор, с дълбоки прикляквания, с гмуркащи се движения от кръста нагоре наляво-надясно, въодушевен, усмихнат, та чак и малко по циркаджийски смешно се кърши с жена си Меди (от еврейското женско име Мазалтоф: всичко добро) в…да го нарека танц на любовната страст, танго д`аморе – сърцето ми се качи в гърлото: усетих жал, мъчно ми стана за него, не знам защо.
Май точно това внезапно обзело ме чувство стана причина бързичко да отплувам от цялата менажерия. Ала той беше щастлив: женеше по-малкия от двамата си сина, всъщност, у мен вероятно нещо не е наред. Мисля си, жена му не го познава тъй добре, както аз го познавам. За миг ми се стори, че не аз, а той е много самотен; доплака ми се за него – и не точно заради сегашния му статут на голям началник на поне две-три хиляди работници, втори или трети по ранг в управата на някакъв си комбинат, а за хлапака у него внезапно ми се сви сърцето.
Денят преди да се появя на сватбеното празненство, бях си припомнял как живяхме години заедно като момчурляци, юноши и като млади мъже. Обсъждали сме какво ли не, преживели сме какво ли не, а откак се ожени, откакто две години по-късно и аз се ожених и, значи, откакто всеки от нас си създаде семейно огнище, дом, дечурлига... животът ни дръпна в разни посоки, а детството остана далече назад, зад хребета на други пътища и пътечки, други амбиции, връзки – моите многообразни връзки с жени и знойни момичета, да речем, за разлика от него.
За този вид самота детското приятелство най-добре помни... И пак се питам: защо ли по празнични поводи тъй остро я усещам тази странно библейска самота под небесата, откъдето Някой е вперил зорки блестящи в зелено фоссфоресциращи очи върху всеки от нас?
Опитвам да запазя спокойствие при вида на връхлитащото време. Сега разбирам до каква степен Re. – изобщо, онова присъствие на сексуалното предизвикателство жена ми е нишка към детското очарование от живота. Пред жестокостта без особени проблеми мога да съхраня хладнокръвието и ината си на българин; нежността обаче ни превзема с взлом отвътре.
.jpg)
.jpg)
